Пътят.. 

Паметник на I и VI пехотни полкове

 

проект от работилница в рамките на проект Memorеality на Сдружение Трансформатори
екип на проекта: Мариана Сърбова, Боряна Дичева, Ивелина Вълчанова

 

2015 

 

https://www.facebook.com/memoreality-410436075799525/?fref=ts

 

http://memoreality.com/

 

» 

КЪДЕ?

В Южен парк, в свободна паркова площ около сградите на “Арсенала” и Музея “Земята и хората”. Изборът за място е свързан с историята му - в едно малко по-далечно минало, когато все още мястото е било извън границите на София, там се е развивала военна дейност. Софийският Арсенал е бил българска военна фабрика, а по-късно и школа за запасни офицери (ШЗО). Сегашният Музей на съвременното изкуство е бивш щаб на тази ШЗО, а преди това е бил административна сграда на Арсенала. Малките "хълмчета" в парка зад музея "Земята и хората" са остатъците от обваловката на складовете и цеховете на Софийския Арсенал.

Монументът е в градоустройствената ос на споменатите сгради. Оста му свързва визуално града (Арсенала, "Земята и хората", мястото на бившите казарми край НДК) и Витоша в далечината. Тази смислова връзка е част от посланието на монумента.

 

ЗАЩО ПЪТ?

Oсновното за един мемориал е да предизвика вълнение и съпричастност в хората. Разполагайки мемориала в паркова среда, осигуряваме необходимите спокойствие и уединение нужно за разбирането на посланието и благоприятен фон за засилване на емоционалното въздействие. Пътят на човека към войната е многопластов и сложен процес. Извървяване символично на пътя на войниците (храброто тръгване, трудния път, доброволното влизане в „окопа“, от който може би няма да излязат, вярата, че правят всичко това за благото на родината си, надеждата за по-добро бъдеще) би помогнало за истинското осъзнаване на подвига им. „Пътят“ им е вкопан е земята и свързан с нея, почти невидим за погледа от настоящето. И все пак е там. Той внася паметта за историята ни по деликатен начин в ежедневието, съчетавайки образователна и емоционална стойност. Но задава и въпроса дали хората някога ще достигнат до съзнание, което не ги води по пътя към следваща война.

 

 

ПОСЛАНИЕТО:

Монументът търси не просто паметта за войниците, изгубили живота си в битки. Той търси символ на надежда и светлина - надежда, че паметта за геройствата и достойнството е истински жива и ще възпитава следващите поколения. Светлият лъч на вярата, че войните ще престанат да бъдат логичната развръзка на всички конфликти по света – една бездна, в която хиляди млади животи биват погребвани. Затова постепенно потъващият в земята път завършва с тясна и стръмна стълба нагоре, към светлината. Влизайки през тъмния вход, посетителите преминават през един емоционален преход - от спокойствие, през напрежение и страх до облекчение. При излизането от окопа емоциите се засилват допълнително, заради прекрасната гледка към Витоша, просторните поляни и небето. Създавайки този емоционален разказ, вярваме, че паметта за героите ще живее вечно.

 

МЕМОРИАЛЪТ:

Основната част на мемориала представлява един “разрез” в земята - подобно на войната, която представлява срязване на нормалността в човешкия живот, на връзките между хората, народите, пространствата. Тази рана в земята напомня окоп, тъй като сраженията през I Световна война са водени предимно в окопи. Това е тясно и клаустрофобично пространство, което създава особено усещане. Окопът постепенно увеличава дълбочината си и кара хората да се доближат до разбирането какво означава доброволно да тръгваш по трънливия път на войната, с ясното съзнание, че може да загубиш живота си. Стените са изградени от компресирана земя, в която са вградени керамични блокове (тухли) с щамповани имената на войниците. Земята е прибрала в буквален и преносен смисъл героите.

 

ДЪРВОТО НА ЖИВОТА:

Символът в края на тъмния и вкопан в земята път е едно дърво. Дъб – символ на памет, дълговечност, сила, устойчивост, мъдрост. Живият монумент на нашата памет. Дъбови листа има върху гербовете на РБългария и на Българската армия. Под дърветата са се предавали приказките и легендите от поколение на поколение. Корените на дървото тръгват от пространството, в което сме вложили паметта си за героите. Окопът завършва със стъклена структура, зад която са корените на дъба. По стъклото е написано посвещението на мемориала (долу, при имената на героите, и горе, на поляната – към бъдещите поколения). Но дървото, растейки, се стреми към светлината и бъдещето. А ние, замисляйки се понякога в забързаното си ежедневие над въпросите за саможертвата, храбростта, достойнството, миналото и историята, войната и мира, да можем да седнем под клоните му и да потърсим знание и мъдрост.

 

ПОЧИТТА:

Паметникът има два входа.

Тъмният вход постепенно ни потапя все по-надълбоко в земята, пренасяйки ни в атмосферата на отминало време, на война. Тук почитта е по-лична. До този вход водят множество алеи, сливайки се в един общ път – този, който води към войната. По алеите са разположени информационни табели, разказващи истории за сраженията, спомени и факти, които да помогнат на хората да разберат събитията.

Входът от светлата страна е за колективната почит. Той е с поглед към дървото и паметната плоча. Пред него се разтваря едно голямо пространство, което приканва към събиране на групи от хора, които да почетат подвига на загиналите.

 

 

Но от земята, от въздуха в нас се вливат защитни сили, най-много от земята. За никого земята не е това, което е за войника. Когато се притисне о нея, дълго, задъхано, когато зарови дълбоко в нея лице и крайници в смъртния си ужас от огъня, тогава, тогава тя е едничкият му приятел, негов брат, негова майка, той поверява своя страх и своите викове на нейното мълчание и закрила, тя ги поема и пак му дава сили за нови десет секунди бягане и живот, после пак го сграбчва – понякога завинаги. Земя, земя, земя! …“

Ерик Мария Ремарк